четвъртък, 28 октомври 2010 г.

:))

Пиша насън за не нечувствано чувство.
За малкият спомен седящ си навън.
Пиша за ледът, който ме сгрява.
Пиша за топлината, която ме вледенява.
Пиша за разбирането, за радостта.
Пиша за желанията и за страха.
Дърветата ме задминават едно по едно, а аз пиша ,за да забравя за съня.
Внушам си вятър, който го няма.
Внушавам си слънце, което ме грее, но не ме топли, не и мене.
Трябват му повече от искрящи лъчи, за да проникне в душата ми и там да блести.
Внушам си падащите снежинки в дланта, внушавам си че искам да хвана всяка една.
Как може лека прегръдка сама, да ме топли повече от желанието,страстта,споделените целувки  и красотата на нощта?
Илюзията ме обгръща яростно с ръка.И не иска да ме пусне.. но май аз я държа.
И не мога да откубна себе си сега. Може би не искам, може би харесва ми така. Обичам да играя, точно тази игра. Да имам и да мога, но да искам повече от това. Ако имах всичко, ама всичко на света, и не можех с него да се разделя.. знам щях да искам нищо ама нищичко сега.Щях да искам да нямам нищо, ако не можех да го имам.Така е устроено утрото след есенната роса. И ме буди бавно и ме оставя на деня.

понеделник, 25 октомври 2010 г.

История..

Отгръщаме нова страница..
 Пишем нова дата...
 Започваме да запълваме редовете.. но отначало с молив.., за да сме сигурни. За да не сбъркаме.След време, потича и мастилото. Пишем грозно, но с красиви думи. Така е хубаво. Някак различно е. Преди се старахме, бяхме прилежни , изписвахме всяка една буквичка нежно и красиво .. после разбрахме, че думите, които сме написали .. ни причиняват само болка .. Но бяхме малки, не бяхме се научили.Сега.. първо драскаме. После.. рисуваме. Накрая става текст. Има смисъл . Има значение .Не са само картинки. Не са красиви думи.Това е история. Днес сме се подготвили. Имаме резервен химикал, ако случайно нашият спре. Оставили сме коректора вкъщи. Вече знаем, че дори и да се опитаме да оправим нещата..пак ще си личат грозните мацаници върху листа ни. Имаме цветни химикали. За разнообразие.Те са във вторият джоб на несесера ни .Не ни пречат.Не се виждат.Никой не знае,че ги има. Само несесера, но той ни е приятел.Няма да ни издаде.Следкато завършим историята , ще напишем и заглавие. Мамка му, никога не съм добра по заглавията. Но обичам да пиша заключенията.Някак си ми се иска да знаех какво заключение ще напиша, още преди да съм почнала историята.Щеше да е по-лесно. 

Subconscious

Въображаем избор. Собствено съзнание.
А реална нужда от него?! Не съществъваща такава.
Това, което знаем.
Това,което не разбираме.
Това,което отхвърляме.
Начинът,по който постъпваме.
Ръководени от подсъзнанието,изтъкваме едни причини пред другите.
Не по важни, а само подправени да изглеждат така.
Една голяма глътка и по-лесният начин.
Глупав сън, превърнал се в игра.
Поглед, превърнал се в усмивка.
Грешно разбрана интуиция.
Смешно.Безумно.
А може би не?

петък, 15 октомври 2010 г.

Inspiration

Няма да призная никога,
това което съм сънувала,че чувствам.

Няма да изрека никога,
мислите, които умът ми не напускат.

Няма да заплача никога,
за нещото, невъзможното да съществува.

Няма да докосна никога,
усмивката, за която сърцето ми тъгува.

вторник, 12 октомври 2010 г.

?

Всичко е до време.И не говоря само за любов.Даже изобщо не говоря за нея.Желанието е до време.Нежеланието също.Лъжата е до време.И истината също.Те се отблъскват.. и се допълват.

Правиш завой, уж да избягаш, да започнеш отново, после още един, и още един.Изведнъж разбираш, че просто се въртиш в кръг.

Решаваш да скочиш, да опиташ. Правиш стъпка, и миг преди да полетиш виждаш, че всъщност няма шанс да паднеш на меко. Връщаш се.., решаваш да не скачаш, а да се спускаш... бавно е, но е сигурно.

Затвореният кръг, всъщност не омръзва, не е еднообразан, с всеки следващ път усещаш завоите все по-силни и по-страшни.Сякаш преживяваш рожденният си ден отново и отново. Жалко, че имаш страх от клоуни.Но винаги, за да се успокоиш може да хапнеш торта. Само че при завоите е малко по различно ..  завива ти се свят свят.. .. и ти се повдига , тортата едва ли ще помогне. Леко отвратен си от цялата работа, но е нормално. Преживяваш завоя, преглъщаш и пак продължаваш....но отново и отново не стигаш никъде.

Осъзнаваш, че нищо не пречи хем да скочиш и хем да се спускаш.. но така не е честно нали? А и си го правил вече.Накрая така или иначе падаш.

Вярата е до време. Шансовете също.Лудостта е до време. Но никога не знаеш колко точно дълго.

Тук съм.. До време. И тя също.

понеделник, 4 октомври 2010 г.

//...//..

Времето само изгаря ,под обятията нежни на нощта.

И луната със стон затваря пътя към висините на деня.

Музиката над огъня догаря, и бавно задава се съня.

Една звезда полита  към ръката ти сама.

Музиката й щом дочувам, и със съня се пак сбогувам.

В танц неусетно се унасят, мислите мои, и наслада ми донасят.

В миг усещам моите затворени очи.

Бързо аз поглеждам, а пред мене слънчеви лъчи.

Разходка ... :) 17.07

Клони.Дървета.История.
Една душа, сама в мрака.
Едно листо, бягащо от самотата.
Миризмата на въздуха и красотата.
Път, без край.
Пътека, без изход.
Мечта, без клони.
Очи, без сърце.
Някъде, дълбоко заровено, едно мъничко изгарящо желание.
Детинско, глупаво и странно.
Миловидно, тръпнещо и страшно.
Вървим, без посока.
Меката трева, скакалците.
Един "малко мъртъв" таралеж нападнат от жестоките мравки.
Кръговрата.
Димяща цигара.
Вървящо, пишещо момиче.
Силно, напичащо слънце.
Меко сияние.
Малко момиче по бански, вървящо през калта.
Малко момиче, с голямо сърце.
Ток, по водата.
Гумена пътека.
Река, човек с въдица.
Невидими ягоди.Слънце.
Един прекрасен миг.

Далече

Поляни.Много зелени поляни.
И слънце, забравено от вятъра.
И светулка, под яркото небе.
По-чиста от всички луни.
Ти си, познах те, знам го.
Чиста роса,върху зелена трева.
Малко дърво, с веещи клони.
Късче вода, под всичките камъни.
Чистият въздух и мекият облак.
Колкото и дъжд да има под твоето тебе,
аз знам и за мен пак ще си слънчева утрин.
Моля те, нека те запазя дълбоко в моето сърце,
където няма кой да очерни твоето чисто небе.